Прошка

Към планината Хеликон

Поетът пламенно препусна

Пристигнал се подви в поклон

Във поза ангелска и гузна.

Проклинал често бе Ерато

Над листа с пламнали очи

Пред думите изписал слято-

Тъй глупостта им не личи.

Накрая ето и досадната вина

В поета зъбите си впи

И вместо рими на листа

Той ръсеше го със сълзи.

И почна сам да се проклина

Бе сбъркал своето призвание

От жал едва не се спомина

Изгубил порива към съзидание.

Но ето ни на планината

Където нашият полу поет

Почти мълчеше в тишината

Покорен, потен, прашен, блед.

За прошка устните мълвяха

За малък поетичен знак

Решаваше се там съдбата

На този странен единак.

Ала Ерато все и все мълчеше

Дали изобщо беше там?

Героят вече силно се тресеше

Под напора на силния си срам.

Накрая в нямо отчаяние

Ничком просна се поета

Подобно просещ подаяние

От гъстата тълпа, проклета.

И там вовек застина

Пред планината Хеликон

Във няма, чувствена картина

С задавен, сетен стон...

11-19.3.2025

Изви реката своите меандри

С търпение през вечните скали

Ръцете скръстени на Ганди

Преместиха далечните звезди.

Безгласна силата на любовта

Преплете се със несломима вяра

Умря желанието във плътта

Заглъхна колелото на самсара.

Шумът превърна се в мелодия

Догарящата свещ в звезда,

Тъгата в плътна еуфория

От тинестата вада избуя река.

Прогледнал , времето замря

В море без блянове и срам

И бъдещето с миналото се събра

В дима от жаркия тамян.

Искрящ на нямо пусто опело

Във църква ледена и стара

Иконата, в която зад стъкло

Усмихваше се тихо над олтара.

И леденото нещо под цветя

Бледнееше през аленото огледало-

Там долу вече гниеше плътта

Която някога му беше тяло..

Качих се леко уморен

Качи ме дух почти потаен

От някого във мен вселен

Живот, живях ли те назаем

Вълна сред бурното море

Пътуваща към бряг незнаен

Сред бури зли и бесни ветрове?

Понякога от слънцето погален

Разпръсквах звуци, цветове

Един на себе си оставен

Се чувствах мъничко добре

Вълна сред толкова вълни

Безбрежно плавно разлюляни

Сами вода, водата тях дели

Твърдта разцепва океани.

Секунди, часове, еони

Откъсната от своето тетиво

Стрелата сянката си гони

Зачатието ражда опело.

И аз, притеглен от луната

Раста и се смалявам

И на превала на съдбата

По-малко, сякаш, се съмнявам.

Ерато време е да погребем

И щом от гроба и прокара плесен

Венец от нея да си изплетем!

От времето поетът бе отнесен

Прокле той сетния си ден

Осъден бе и бе обесен

И ето го-на гарваните в плен

Но! Помните ли гнилия венец?

Предлагам него да поставим

Под костите на немия певец

И тях и него да подпалим...

Музи , моля ви, за думите простете

Творецо клет прости! Прости и ти Поете!

На времето преплетени в сега

Как бих могъл да разгадая

Аз тайните на своята душа?

Да разплета кълбото от загадки

Посятите от нея във плътта

В годините изчетени и кратки

Преди във гроба да ги отнеса?

Тъй упорито е това терзание

Навярно чедо на светата суета

В изгубеното вече състезание

Със ангела невидим на смъртта.

Да се откажа ,или да се предам?

Поглъща времето децата свои

И робът и разплутият султан

В еднакви гният днес покои..

Да, среща всеки жребия суров

Ала частицата безсмъртие тупти

И в капещата жарна плът на Йов

И в немите, умиращи очи.

Аз тайните не ще позная

Но стига ми ,че в този ден

Потокът от безкрая към безкрая

Пречупва се за кратко в мен..

27-29.4.2025