Поемата своя плетеше поета,
Прегърбен в мрака, пребледнял.
Една се губеше, дума проклета,
Би кожата си той, за нея дал.
Тя бе наблизо, нейде ето там,
Кръжеше палава на вси страни.
Кошмар ли бе или пък лумнал блян?!
Ала пък тези, кой ли може различи?
Да се откаже ? Няма как! Не би!
Ще търси той , отвъд дори смъртта.
И що от туй, че всичко го боли,
Щом думата я няма на листа.
Не значат нищо смърт и време,
Победа, загуба, надежда, лъст...
Защото всеки трябва да приеме,
Сглобеният за него лично кръст.
И все и все нагоре да поеме,
Със кръста свой на своите рамена.
И от върха накрай да вземе,
И думата и свойта свобода..
1-3.2.2026
Кацни на рамото ми строфо далечна,
Нека ведно да бъдем тук и сега.
Ти носиш се незрима и извечна,
А аз те чакам приведен над листа.
Аз знам, че ти умираш уловена,
Кръвта ти ще превърна във мастило.
Ти бе едно! Сега ще бъдеш разделена,
Ала написаното иначе, не е четливо...
Приела формата ми, ти навярно
Ще зазвучиш над сенчестите редове.
И в чувство нежно и сакрално,
И част от мен със тебе ще умре.
17-19.12.2025
Кому ли днес е нужна песен?
Ерато време е да погребем
И щом от гроба и прокара плесен
Венец от нея да си изплетем!
От времето поетът бе отнесен
Прокле той сетния си ден
Осъден бе и бе обесен
И ето го-на гарваните в плен
Но! Помните ли гнилия венец?
Предлагам него да поставим
Под костите на немия певец
И тях и него да подпалим...
Музи , моля ви, за думите простете
Творецо клет прости! Прости и ти Поете!