Прошка
Към планината Хеликон
Поетът пламенно препусна
Пристигнал се подви в поклон
Във поза ангелска и гузна.
Проклинал често бе Ерато
Над листа с пламнали очи
Пред думите изписал слято-
Тъй глупостта им не личи.
Накрая ето и досадната вина
В поета зъбите си впи
И вместо рими на листа
Той ръсеше го със сълзи.
И почна сам да се проклина
Бе сбъркал своето призвание
От жал едва не се спомина
Изгубил порива към съзидание.
Но ето ни на планината
Където нашият полу поет
Почти мълчеше в тишината
Покорен, потен, прашен, блед.
За прошка устните мълвяха
За малък поетичен знак
Решаваше се там съдбата
На този странен единак.
Ала Ерато все и все мълчеше
Дали изобщо беше там?
Героят вече силно се тресеше
Под напора на силния си срам.
Накрая в нямо отчаяние
Ничком просна се поета
Подобно просещ подаяние
От гъстата тълпа, проклета.
И там вовек застина
Пред планината Хеликон
Във няма, чувствена картина
С задавен, сетен стон...
11-19.3.2025