Aлександър Иванов
Върхът
Поемата своя плетеше поета,
Прегърбен в мрака, пребледнял.
Една се губеше, дума проклета,
Би кожата си той, за нея дал.
Тя бе наблизо, нейде ето там,
Кръжеше палава на вси страни.
Кошмар ли бе или пък лумнал блян?!
Ала пък тези, кой ли може различи?
Да се откаже ? Няма как! Не би!
Ще търси той , отвъд дори смъртта.
И що от туй, че всичко го боли,
Щом думата я няма на листа.
Не значат нищо смърт и време,
Победа, загуба, надежда, лъст...
Защото всеки трябва да приеме,
Сглобеният за него лично кръст.
И все и все нагоре да поеме,
Със кръста свой на своите рамена.
И от върха накрай да вземе,
И думата и свойта свобода..
1-3.2.2026
Кацни на рамото ми
Кацни на рамото ми строфо далечна,
Нека ведно да бъдем тук и сега.
Ти носиш се незрима и извечна,
А аз те чакам приведен над листа.
Аз знам, че ти умираш уловена,
Кръвта ти ще превърна във мастило.
Ти бе едно! Сега ще бъдеш разделена,
Ала написаното иначе, не е четливо...
Приела формата ми, ти навярно
Ще зазвучиш над сенчестите редове.
И в чувство нежно и сакрално,
И част от мен със тебе ще умре.
17-19.12.2025
Дъжд
В тази кратка история се разказва за страната Х , в която много рядко валял дъжд, земите се превръщали в пустини, молитвите на хората ставали все по-тихи, защото хората си тръгвали, а по животните настъпил масов мор.
Това било така , защото съседна на страната Х пръскала съм самолети сребърна сол, която изсмуквала влагата, кондензирала я и валял дъжд почти всеки ден. Така тази страна ползвала не само влагата на страната Х , но и хората ѝ, защото именно там те мигрирали.
Научила за това страната Х и също започнала да пръска, което довело до увеличаване на дъждовете с няколко пъти, като в същото време те намалели в съседката ѝ независимо от това, че тя също продължавала да пръска , а и в другите ѝ съседки.
Последните също започнали да пръскат, като колкото повече пръскала едната също толкова повече пръскали и другите, което довело до това , че накрая , когато започнали да пръскат всеки ден , атмосферата така се изпълнила със сребърни йони, че вече това нямало значение и дъждовете спрели навсякъде.
Една и само една от всички тези страни не пръскала, защото нямала ни сребро, ни пари и значи ни самолети и какво чудо било накрая , когато именно над нея се извалял всичкия дъжд, който ако се бил вгледал човек сребреел.
Хората били щастливи, животните също, растенията също. Но за малко, защото се оказало, че дъжда е солен....
Легионите
"Новата война започва тогава,когато умре последният човек преживял старата" тази почти вече клиширана сентенция принадлежи на най-старата държава ,според настоящите граници на държавите в света-Китай.
От нея излиза,че удължаването на продължителността на живота е нещо хубаво , защото колкото повече живеят хората токова по-редки ще са войните,стига да има поне един оцелял от последната обаче.
Клише или не ,но войната на РФ срещу Украйна започна наистина в навечерието на смъртта на последните оцелели от войната на Германия срещу цяла Европа и половин Азия ,т.е. тогавашната Русия.
Тези немощни старци излизат от тях няколко пъти годишно, един от които е парада за деня на победата- 9ти май,на който стоят около сегашния руски цар побелели и окичени с ордени , които висят по възголемите им мундири,които пък висят по студенеещата им,сбръчкана и безкръвна старческа плът-безмълвни ходещи мумии,тъжна украса на червения площад и неговия цар.
Те мълчат ,защото никой нищо не ги и пита,а и кой ли би ги чул под грохота на тонове танкове,ракети,самолети,гаубици,маршируващи легиони, камиони, овации , урааа, артилерийски остановки,кошчей безсмъртни и сие? Кой би чул техния шепот? Шепотът на украсата?
Оцелели някак си в най-голямата човешка касапница ,после преминали през финната и кървава сталинова цедка, построили комунизма , посребрени и олисели посрещнали падането му ,започнали да строят капитализма, скачали от камък на камък на камък по пътя към неизбежното , за да се превърнат там накрая в сбръчкана украса на веещите се знамена преди най-сетне да отлитнат нанякъде от проклетия площад.
Какво ли си мислят като гледат разлелите се легиони? Момчешкия плам в очите на плътно долепените един до друг войници стиснали под определен ъгъл автоматите си, повдигащи на определен градус левия си крак, после десния , после левия си в почти перфектен ритъм под грохота на стотици барабани- дам, дам, дам,дам, докато минат за около минута пред трибуната, минута , за която са тренирали едни и същи затъпяващи движения с месеци, отново и отново и отново, барабанен ритъм,перфектън ъгъл -дам,дам,дам...
А после, след минутата слава накъде? Към Донбас или към вас? Или към обединеието на двете?
Чудя се и друго- дали някога след години тези стройни младежи ще завършат жизнения си кръг пак там на червения площад, до някой нов руски цар, пред нови пламнали легиони, като мълчаливи и сбръчкани украси на деня на победата?...
СЛЕДВА
Следващата се пише в момента...