Aлександър Иванов
За АЛЕКСАНДЪР НИКОЛАЕВ ИВАНОВ или накратко за мен:
Казвам се Александър Николаев Иванов, но най-често ми викат Сашо , сетне Алекс, а понякога дори и Сашка, като от трите най-противно ми е последното, но никога не протестирам поради вродена леност.
Инициалите ми са както е ясно: А.Н.И.; в казармата ни караха да си ги зашиваме на малки парцалчета тук и там-например под шапките като старшината при проверка специално ги преглеждаше и след като ги откриеше произнасяше силно онези комбинации, които му се бяха сторили забавни. Една от тези беше моята-АНИ. Спомням си как се изсмя ротата, когато го прочете с проядения си глас: АААННИИИ. Не ми стори чак толкова смешно, но след това започнаха да ми викат за известно време Ани, което в казармата си е опасно, май... Друго си е да се казваш Христо Узунов Йорданов или пък Кирил Узунчев Руменов.
Аз съм на 48 години и съм пацифист, което означава, че не приемам, че имало време за мир , имало и време за войни. Още една вековна глупост от Соломон-няма време за война, тя винаги е извън времето и просто се впива в пространството, една нелепост, в която поради глупостта си понякога упорстваме.
Освен пацифист съм и: щастливо женен, баща на две дъщери, които се опитват да пораснат, тъй както и аз. Имам си работа, която работя вече 18 години.
Роден съм в гр. Видин, живял - в Казанлък, Варна, Ботевград, София, из Америка, Фрайбург и за по-кратки периоди и на други места. Оправям се на няколко езика, от които любим ми е руския.
Обичам поезията и понякога пиша стихове, някои от които мисля да споделям тук отчасти от кокетство, отчасти за да генерирам трафик, който да помогне да си класирам сайта по-нагоре.
Обичам пържоли без сланина, пилешко без кожа, обичам да пия, като успявам да е умерено.
Обичам съпругата и дъщерите си и често звъня на майка си...
Имаме си и домашен любимец- черен заек с бял корем и бяло под долната си челюст. Веднъж го гоних на майтап и от тогава щом ме види и бяга-напомня ми, че трябва да внимавам..
Въпрос: Ти какво можеш?
Отговор: Не съм сигурен, но преди време издадох едно леко откачено книжле със стихове и мисли и какво ли не, в тираж от 50 бройки, като част от тях раздадох на близки мене хора, а част - още държа при себе си. Та тези, които прочетоха творбата ми, казаха, че им харесва и много от тях питаха и още питат дали няма да има нова.
Затова си мисля, че мога да пиша и ще пиша.
Въпрос: Защо не блог, а сайт?
Отговор: Заради ангажираността, защото плащам за него с пари и с време. Уча се например как да качвам това, което съм написал, за да могат моите читатели да го четат.
Плюс, думата блог не ми харесва.
Въпрос: Този сайт някой ще го чете ли?
Отговор: Да! Поне аз…
Въпрос: Други?
Отговор: Не знам.
Въпрос: Ще дадеш ли възможност за коментари?
Отговор: Не.
Въпрос: Ще промениш ли бъдещето?
Отговор: Да.
Въпрос: Как ще си защитиш авторските права?
Отговор: Никак! Всеки има право да чете, копира, преписва, записва, променя, цитира и т.н. всичко тука - от първата до последната дума. Ако реши да ми пише или упомене където и да е, че го е прочел еди-къде си, нямам нищо напротив. Ако реши друго също.
Въпрос: Ще използваш ли изкуствен интелект?
Отговор: Не.
Каквато и глупост да прочетете тука, си е моя. Каквато и не-глупост да прочетете пак ще си е моя.
Въпрос: Как ще рекламираш сайта си?
Отговор: Не знам.
Въпрос: Какво ще стане, ако никой не го чете?
Отговор: Сайтът просто ще умре и значи нищо особено няма да стане.
Въпрос: Ще ли ти е тъжно, ако стане така?
Отговор: Не.
Последен въпрос: Какво направи с останалата част от тиража на книжлето си?
Последен отговор: Нищо, държа си ги в едно чекмедже...
Край на представянето